О да, винаги се променяме, винаги растем, без посока и слънце дори. Това не пречи да засенчим, настъпим, размажем. Когато в опита си да направим нещо ново и прекрасно се окажем отново в началото, се питаме “Има ли смисъл всичко това?”. Или просто преминаваме от едно устойчиво състояние към друго, без смисъл и надявайки се тайничко да победим дисперсията на живота?

Когато ураганът, който си създал помете околните нима не оставаш отново сам?

Нима останките от другите могат да бъдат събрани и сглобени – не както преди, но поне създаващи нещо цяло?

Ооо, да! Преминаваме през промени. В нас самите, през тези на другите, дори и понякога през тези на природните явления.

Дали накрая ще остане оглозган скелет или още по-силна връзка?

Е, поне е физически сигурно – тежък метъл съм (имам).

Дори и понякога съм особено радиоактивен, заразявам с груби идеи околните до степента на тежкото изпростяване, тясно следваща обяснения от типа “И аз не знам що отидох, още по-малко как се озовах там, а що съм правил? ЗАГАДКА!”

Тъпото е, че от известно време съм твърде примерен (не, че има за кого да съм водепътна светлина), търсещ сянката (понякога в дъжда), стискащ сока и морковите, в едната ръка, книгата и лаптопа в другата.

Обаче, когато имаш само една ръка на разположение, наместо съкрушената, трябва да си пренаредиш приоритетите и разбиранията.

Дори и ако трябва това да ти послужи за повод.

Въпросът е как?

След онзиденшното повторение на случката, вече съмнение няма.

Когато открия говедото, дето си играе с кукличката, здраво място няма да му остане. Без proxy, директно с Г-образния винкел в тиквата.

Утре ще бъде … мммх… интересно, а дотогава…

“Dolls of voodoo all stuck with pins
One for each of us and our sins
So you lay us in a line
Push your pins, they make us humble
Only you can tell in time
If we’ll fall or merely stumble…“

Днешната разходка в парка за четене и бира се превърна в надбягване с дъжда. Всичко започна леко, почти като закачка. Хората с кучетата се разбързаха, младежите надуха бирените бутилки и се зараздигаха. Само една самотна бегачка в бяло продължи невъзмутимо загрявката и подпали гуменките нанякъде със скромно темпо.

Упорит излязох и дори едрите капки не ме спряха да довърша главата, която бях започнал. Когато това стана, вече си валеше могъщо. Реших, че е време за прилагане на индианските тактики. Хванах една мочурлива пътечка през Борисовата, минах покрай сцената, кортовете, “Лодките” (май работят вече, въпреки времето) и се измъкнах на Евлоги.

За тридесетте минути до къщи вече бях успял да прогизна съвсем както в дебелите книги го описват. Свалих качулката, разкопчах анорака и за ужас на останалите плувци по улиците зацепих право през вълните.

Бърза гореща баня, кратко размишление на тема ром срещу коняк (завършило в полза на коняка), парченце шоколад и под звуците на Anathema – A Natural Disaster – е как да не зацапаш блог пространството от блаженство ;)

“Няма нищо по-хубаво от лошото време“

I dreamed a dream in time gone by
When hope was high
And life woth living
I dreamed that love would never die
I dreamed that God would be forgiving.

Then I was young and unafraid
And dreams were made and used
And wasted
There was no ransom to be paid
No song unsung
No wine untasted.

But the tigers come at night
With their voices soft as thunder
As they tear your hope apart
As they turn your dream to shame.

And still
I dream he’ll come to me
That we will live the years together
But there are dreams that cannot be
And there are storms
We cannot weather…

I had a dream my life would be
So different form this hell I’m living
so different now from what it seemed
Now life has killed
The dream I dreamed.

Нямам навика да пиша критични постове, но това, което прочетох преди малко просто ме разтърси:

“В рамките на България не беше нещо изключително. Първо, този вирус е относително стар. Второ, това е реплика на една стара технология. Това е компютърен червей, който, пуснат на едно място, сам започва да пълзи и да се разпространява. Той погасява домейните и не може да работи пощата. Едно от нещата, които прави, е, че изведнъж целият управленски потенциал на инфраструктурата изчезва. Дори и уебмейл. Той не разрушава данните, но задръства нещата и те спират”

Изказването е относно методите на червея Conficker и е направено от Евгений Николов, от екипа на NLCV към БАН.

Едва ли може да се направи по-погрешен и лаишки коментар по темата. Conficker е доста интересен червей, комбиниращ множество технологии и демонстриращ изключително високо ниво на владеене на материята. Това е червея при който отношението на времето на активност и броя на заразените компютри е най-високото постигано до момента. И не се вижда скоро да приключи, точно поради правилната комбинация на иновативни техники, позволяващи управлението на бот мрежата и нейното устойчиво развитие.

Добър reverse engeneering на червея с доста подробности можете да видите тук:

http://mtc.sri.com/Conficker/

Силно се надявам коментара да е просто журналиситческа фикция и некадърност.

(по Богомил Райнов)

— Моята майка бе италианка, а баща ми — немец, и раждането ми беше резултат на политическата ос Рим-Берлин, а бащината ми смърт — резултат на счупването на оста в битката с болшевиките, а следващият брак на майка ми — резултат от идването на американците.
— Добре все пак, че майка ви не се е омъжила за руснак — подхвърля Мод.
— Разположението на фронтовете е изключвало подобна опасност — забелязва Франк. — Но както се развиват събитията, нищо чудно, ако вашата дъщеря или дори вие самата се омъжите за китаец.
— Мисля вече ви казах, Франк, че тия ваши шеги…
— Никакви шеги, скъпа, никакви шеги. Някой ден може би наистина ще се наложи да избираме между китайците и руснаците…
Сервитьорката наново е донесла картата, тъй че вместо между китайците и руснаците двамата се залавят да избират между мелбата с праскови и някакъв сложен сладолед с ананаси.
— Да, ситуацията съвсем не е шеговита — подхваща дебелият, след като келнерката е отпратена със съответната поръчка. — Какво мислите вие по въпроса, драги Каре?
— Аз лично се вълнувам повече от стагнацията — промърморвам.
— Позната болест — кима Франк.
— Имате предвид стагнацията?
— Не, имам предвид склонността да се вълнувате от несъществуващи неща — пояснява гостът. — Няма стагнация. Няма криза. Няма инфлация. Толкова ли е трудно да го разберете?
— Как така „няма“?
— Ами така: няма!
— Моите счетоводни книги говорят друго.
— А защо смятате, че вашите счетоводни книги представляват библията на новите времена? На тоя свят съществуват милиони счетоводни книги и данните в тях са твърде различни. Изобщо сделките съвсем не са намалели, напротив. Също както и парите.
— А инфлацията?
— Каква инфлация? Откакто се помня, хората говорят все за инфлация. Откакто съществуват банкноти, те непрестанно се обезценяват. И все пак хората държат да имат банкноти. Ние с вас — също, нали? Няма начин заплатите да растат, а цените да седят на старото място. Това, което вие наричате инфлация, е всъщност израз на вечния стремеж у човечеството да се самонадхитри. Което съвсем не пречи на земното въртене, а може би го и стимулира. Опасността, драги Каре, е другаде…

– Денят не си личи по заранта

Това ще бъде история за изгубени и намерени мечти. За открития и пътят към тях. Героите ще губят по малко от себе си, за да печелят въображаемите си победи. Ще създават и рушат. Ще копнеят по невъзможни неща, ще се опитват да забравят.

Ще бъдат едни от нас.

Възможно е да има жена с пистолет. Голям пистолет. Стреляща точно. Много точно.

А може би не.

Има един английски израз – напред и нагоре. Употребява се, когато някой иска да наблегне на позитивния развой в живота си.

Днес прочетох, че българите сме били тежки песимисти. Сигурен съм, че е така. И Ботев е забелязал, че сме народ на крайностите – “… силно люби и мрази…” и прочие.

И до ден днешен сме си такива. Може би малко по-тъпи, промити от лесния достъп до алкохол и чалга.

Накъде отиваме?

По старата схема “обущарят ходи бос” в къщи изтерзаният ми Linksys WRT54g v2.2 безжичен рутер беше останал да търкаля development snapshot на OpenWRT “Kamikaze” и такъв на X-Wrt. Преди няколоко месеца направих вял опит за ъпгрейд към последния release candidate, но мотиките, които настъпих тогава ме върнаха към изпитаното “работи ли, не барай!”.

В края на краищата, днес ми писна да ми насича видеото по SSHFS и седнах да довърша започнатото.

В компанията на домашно розе и Sunday’s Fantasy – цигари, напълнени с тютюн за лула, направих бекъп и дръпнах направо топлия имидж от x-wrt.org. За рутери като моя трябва да се внимава с версията на Linux ядрото, тъй като wireless драйверите за 2.6 доскоро бяха силно експериментални и дори не ги включваха в имиджа по подразбиране.

Още в началото – греда: опита да ъпгрейдна през webif2 интерфейса се оказаха невъзможни. Проблема се крие в това, че haserl, wrapper-а за shell скриптовете, имплеметиращи интерфейса на webif2, е компилиран по подразбиране с максимална големина на POST заявката 2MB. Новите имиджи са от 2.3MB нагоре, според включените пакети. За да прескочите проблема, логвате се по ssh в рутера и действате от там с mtd по познатата схема. Препоръчително е да изтриете и конфигурацията (-e linux), защото няма да ви свърши работа с новите пакети на 8.09.

Wireless-а по подразбиране е изключен, активацията и настройката му при мен премина без проблеми. Ядове имаше с регистрирането на пренасочването на портовете (port forwarding). Новото Kamikaze 8.09 използва друг тип конфигурация на firewall-а, която явно от X-Wrt все още не са доизчистили. Опитите да се добавят rules през интерфейса(r4710) бяха безуспешни. Отново логване през ssh и ръчна модификация на /etc/config/firewall (за разлика от /etc/firewall в предишните версии). Обърнете внимание на новата UCI структура на конфигурацията – не става просто да се прехвърли старата. В моят случай, за да “захапе” уеб интерфейса беше достатъчно да добавя един запис от тип ‘redirect’:

config ‘redirect’ ‘dev_http’
option ’src’ ‘wan’
option ‘proto’ ‘tcp’
option ‘dest’ ‘lan’
option ’src_dport’ ‘80′
option ‘dest_ip’ ‘192.168.1.2′
option ‘dest_port’ ‘80′
option ’src_ip’ ”

След това можеше да се редактират записите и през уеб интерфейса.

Последната заигравка дойде, когато на финала реших да съхраня новият имидж. Избирайки само конфигурацията за бекъп всичко минава безпроблемно, но когато се отбележи пълния имидж рутера зависва. Отворените връзки продължават да работят, но нови не се създават.

Въпреки горните проблеми, рутера се държи доста по-стабилно, като натоварването на процесора е минимално, в сравнение с предишната базирана на kernel 2.4 версия. За момента не съм установил и проблеми с безжичната мрежа – работи доста гладко, без загуби или странни пикови прекъсвания, въпреки преситения радиоефир наоколо.

Edit: освен ако не искате да помогнете с оправянето на драйверите, не инсталирайте 2.6 kernel-а с Broadcom wireless chipset – след няколко дена работа се оказа, че не е толкова стабилен, колкото изглеждаше в началото. ;)

Едно от големите ми прегрешения е да вярвам – силно и безрезервно. Когато го правиш е трудно да разделиш сегашния от отминалите моменти; винаги попадаш в тъпата ситуация със сравненията. Сега и преди. Някой направил нещо, друг – друго, а ти – “само” коментираш, уж забелязваш.
Така лесно се прилепят етикети, полагаш някой невинен в коловизите на минали събития и просто го пускаш по браздите. В началото, може никой да не усети. Дума тук, изражение там – ти нали по принцип си малко ударен в главата и силно невинен, та дебелокожието спасява.
Когато обаче магията не се случи, когато мъглата на първото чувство отмине, тогава всичко се връща – бързо, силно и опустошително.
Запита ли се “Какво търся?”, “Къде отивам?” – сигурно да. Обаче това са общи въпроси с укончиви отговори.
Просто отбиваш номера.
За да не си сам.
За да се почувстваш поне още веднъж обичан.
За да можеш да подължиш напред.

***

“Ще сгреша ли отново?
- Да, разбира се. Много пъти, надявам се.”

Понеже много народ се изреди да пита, ще опиша тук workaround за един досаден проблем при използването на електронен подпис върху смарткарта с ОС  Siemens CardOS V4.3B и OpenSC. Става въпрос за постоянното питане за Secondary PIN, който обикновено не е известен. Това като резултат се отразява, че при използването на сертификата в Firefox/Thunderbird/OpenOffice излиза диалога за PIN, след което излиза втори, на който трябва да се набие Esc. И това на всеки renegotiation – скръб.

За да избегнете последния ефект, отворете конфигурационния файл на OpenSC:

/etc/opensc/opensc.conf

и проментере с любимия си редактор параметъра от раздел opensc-pkcs11.pkcs11 така:

num_slots = 1;

Това ограничава директориите, които се зареждат от картата до само една и на практика не включва втората проблемна такава.

Как да подкарате подписа с OpenSC под Linux четете тук.

Edit: Blueman версия > 1.0 не изглежда по този начин и долното описание не е актуално.

Когато пътувам, нерядко ми се налага да използвам Интернет през мобилния си телефон. Настройката на такава връзка под Linux не е кой-знае каква философия. В контекста на постоянно менящите се архитектурни слоеве, особено в последно време свързани с безжичните мрежи, човек трябва постоянно да помни в кой конфигурационен файл какво се пишеше, какво трябва да се махне след последния драйвер ъпдейт и т.н. Особено неприятни започват да стават нещата, когато трябва да помогнеш на приятел отдалече – започва се едно мазане в конзолите, рестартиране на демони и прочие ексорсизми.

Скромното ми мнение е, че в Linux света нещата трябва да стават все по-лесно. По темата, за която пиша мрежата е пълна с HOWTOs и step-by-screen обяснения, които обаче можа да объркат начинаещите. Затова направо към проблема:

Стъпка 0: С какво разполагаме
Dell XPS 1330
Nokia E65
Ubuntu Intrepid Ibex 8.10, 64bit edition
Връзката между компютъра и телефона ще става по Bluetooth.
Нещата ще работят по подобен начин и с друг хардуер/ОС, просто инсталирайте пакетите и ги конфигурирайте по същата схема.

Стъпка 1: Инсталиране на допълнителни пакети и хранилища
Приемаме, че използвате Gnome среда. NetworkManager е аплет, чрез който управлявате мрежовите връзки. Версията му трябва да е поне 0.7 и ако използвате прясно Ubuntu или Fedora вече я имате. NetworkManager от тази си версия поддържа Mobile broadband, но за да се активира първо трябва да се конфигурира връзката между телефона и компютъра и то по такъв начин, че NM да я разпознава и използва.
За тази цел ще се наложи да инсталираме допълнително приложение, а именно BlueMan [http://blueman-project.org/] С негова помощ могат да се правят и други полезни неща, но нека се фокусираме над главното.
За Ubuntu можете да го инсталирате от PPA страницата на проекта:
https://edge.launchpad.net/~blueman/+archive/ppa
За Intrepid това става като изберете:
System -> Administration->Software sources-> таб Third-Party software -> Add…
И там добавите реда:
deb http://ppa.launchpad.net/blueman/ppa/ubuntu intrepid main
Добре е да добавите и публичния ключ на хранилището, за да може да се проверяват цифровите подписи на пакетите. Как става това вижте на PPA страницата.
Когато го добавите, презаредете хранилищата и използвайте любимия си пакетен инсталатор, за да инсталирате blueman. Към него ще ви предложи да се обновят няколко системни библиотеки, свързани с Bluetooth поддръжката – потвърдете ги.
На терминала това става така:
sudo apt-get update; sudo apt-get install blueman;

Стъпка 2: Конфигуриране
Ако всичко е минало успешно в Applications->Accessories трябва да се е появил Blueman Bluetooth Manager. Когато го стартирате ще видите Bluetooth устройствата, които сте свързвали към компютъра си. Ако все още не сте го направили с телефона си, включете Bluetooth услугата му, погледнете дали е visible, за да може да бъде открит и цъкнете на Inquiry. Следвайте въпросите и свържете двете устройства.
Когато приключите, изберете Edit -> Services. Тук ще видите активните и неактивните услуги, които ще използвате с през Bluetooth връзката ви. В колонката статус цъкнете срещу Serial, а ако искате да не се връщате постоянно на тази стъпка отбележете и Autostart. Продължете като цъкнете бутона Configure (най-в дясно). Тук разширете Add new serial port, в Host изберете вашия телефон, в Service – Dial-Up Networking. Цъкнете на Add Port и отбележете чекбокса „This is a GSM/GPRS/EDGE/3G dialup connection”. Потвърдете всичко.
Последно остана да конфигурирате и NetworkManager. Цъкнете върху него с десен бутон и изберете „Edit Connections…”, след това „Mobile Broadband” и „Add..”. Там изберете вашия мобилен доставчик и настройките за него автоматично ще се заредят.

Стъпка 3: Свързване
Връзката от тук нататък става като цъкнете на NetworkManager. В списъка трябва да се е появил нов раздел – Mobile broadband. Там трябва да е и новосъздадената ви връзка. Избирате я след няколко секунди сте в Интернет през мобилният си телефон.

Save some face, you know you’ve only got one
Change your ways while you’re young
Boy, one day you’ll be a man
Oh girl, he’ll help you understand
Smile like you mean it
Smile like you mean it

Looking back at sunsets on the Eastside
We lost track of the time
Dreams aren’t what they used to be
Some things slide by so carelessly

Smile like you mean it
Smile like you mean it

And someone is calling my name
From the back of the restaurant
And someone is playing a game
In the house I grew up in
And someone will drive her around
Down the same streets that I did
On the same streets that I did

Smile like you mean it
Smile like you mean it
Smile like you mean it
Smile like you mean it

Oh no, oh no no no
Oh no, oh no no no

– Smile Like You Mean It, The Killers

Сутринта попаднах на Вени Марковски по “БиТиВи-ту нъ културътъ”. За друга тема беше отишъл, но не пропусна да спомене за публикуването сайтовете на Президента и прокуратурата под Creative Commons. Това събитие, разбира се, беше подобаващо отразено в блог пространството.

Случайно бях на компютъра и реших да разгледам. Направи ми впечатление, че избраните варианти (уклони?) на двете страници е различен: за президента е “Признание-Без производни произведения 2.5 България“, а прокуратурата “Признание 2.5 България“. Доколкото последния е по-малко рестриктивен, без да съм специалист по темата, считам, че е некоректен, тъй като дава възможност за разпрстранение на модифицирано съдържание от страницата с цитиране на источника.

Дори и нещата да не са така, отново прозира познатата схема в България: някой предлага нещо, евентуално след години някой се сеща за предложението и го прави формално, без да се задълбочава в значението на действието, с тайната надежда да спечели евтин PR. За реализацията на подобна идея трябва да има насочено разбиране към проблема и съответните формални санкции – ПМС-та, заповеди и т.н. Докато този тип неща се решават, като на маса се разберат едни хора и после единия издудне на системния администратор по телефона “…абе Пенчо, вземи тури едно [...] отдолу на сайта…”, няма да видим светлинка в тунела :(

Ако можех да имам едно
магазинче със две полички,
бих продавал… познайте какво?
— Надежда. Надежда за всички.

Има една българска поговорка, че веднъж хванеш ли се на хорото, няма пускане.

Когато имперсонираме цялата държава с героя, ще видим нищо по-различно от познатото. Защото стъпките които прави държавата са извършвани спрямо разбиранията на малките и средните хора по етажите на властта. По-рядко от интересите, предизвикващи внимание в медиите и отвращение в нормалния човек.

***

“Надежда за всички!”

Лесно ли е да обещаеш света?

Правило ли си го?

На човека до теб, на този, който ти вярва и те гледа в очите? На този, който следи всяко твое действие, коментиращ всяко твое състояние? Нима не си се чувствало виновно за нещо някога-си?

Така се чувства обикновеният държавен служител пред своя началник. И пред изискваниятата на ЕС.

Ти можеш. Ооо, да – можеш. Просто да прекъснеш. Меко или твърдо да кажеш – НЕ, СТИГА ОЩЕ!

Той не може. Той просто трябва да намери и постави своето парченце от пъзела.

***

Тогава се заражда надеждата.

Че се отива в правилната посока.

Че се знае какво се прави.

Че другите знаят какво се прави.

Че околните вярват и помагат.

Че се прави нещо наистина стойностно.

Накратко, надеждата се материализира, противно на всички закони и постулати на физиката. Просто защото много хора са го обещали и то просто трябва да се случи. Отнякъде.

Тук се намесват играчите, които са на “ти” с бизнеса с обещанията. Те нямат почти никаква представа за реалностите, защото са “top management” и могат просто да “управляват процесите, нищо повече”. Те дават надежда. На тези, които имат нужда от нея. На които нищо друго няма да помогне, освен ръката, даваща им още малко време. Измервано от избори до избори.

***

В България голяма част от ИТ бизнеса се крепи на държавни проекти. Последното сигурно е спорно, но въпреки това вярно.

Когато клиента ти изисква производството на розови облаци, ти му ги създаваш. Приемат се невероятни задачи, изискващи невероятно време и произвеждащи невероятни резултати. Думата “невероятно” може да се приеме с всички условности на съвремеността – от откровенна простотия до върхови технологични решения. Зависи от конкретните играчи, пуснати на терена.

Всичко това погубва добрите специалисти в България. Тези, които могат, но не знаят. Могат, но не искат. Могат, но точно сега не могат. Тези всички влизат в руслото на неопределеността и я създават с пълна сила. Намират невинната жертва, на която да се уповават и се държат за нея докато не я потопят. Следва друга – по възможност, по-обемна(куха).

***

От цялата заигравка губят всички. Хамериканците го наричат loose-loose situation. В нашия слуачй всеки мрази всеки и вярва в своята истина.

Винаги съм си мислил, че ни липсват хора, които Вярват. Че сме се пръкнали цяло поколение нихилисти и простаци. Че на останалите просто не им пука.

***

Сега виждам, че има нужда да извадим актьорите от матрицата и да ги хвърлим в дълбокото. Там или ще се почувстват в собствени води, или ще се удавят. Защото надеждата е лъжа, когато е единствено в представите на някой си.

***

И на финала, нещо за Надеждата, от Джани Родари:

“Ако можех да имам едно

магазинче със две полички,

бих продавал… познайте какво?

— Надежда. Надежда за всички.

‘Купете! С отстъпка за вас!

Всеки трябва надежда да има!’

И на всеки бих давал аз,

колкото трябва за трима.

А на тоз, който няма пари

и само отвънка поглежда,

бих му дал, без да плаща дори,

всичката своя надежда.”

Те са рок/блус група с качествен звук и трахотен глас на певицата. Свирят в рок баровете в София, имат и доста участия по страната.

Наскоро записаха и няколко авторски парчета, които решиха да споделят за свободно сваляне в Интернет.

Можете да ги чуете и дръпнете от тук.

Ще се опитам да държа календара им в last.fm актуален.

На живо са още по-добри ;)

За мълчаливият протест на полицаите всички разбраха. Твърдеше се, че са започнали да се организират чрез вътрешния форум в министерството. Разбира се, първосигналната реакция на висшите функционери е да спрат форума. В резултат хората се пренасят на друго място, този път достъпрно през Интернет. На показ излизат всичките неуредици, простотии и тегоби на българския полицай. За неговият шеф да не говорим.

Ето как за проблеми от ‘08 се правят опити за решаването им с методи от ‘60. Разбира се, тук проличава същото разбиране за съвременните технологии и работата на информационното общество, каквото МВР проявява и при останалите операции в областта – торенти, информациони портали и пр.

Докато умните глави спорят дали протеста се е самозародил поради горните причини или е политическа спец-акция, проблемите си остават. Прехвърлянето им единствено в социално-битовата сфера също не допринася за решаването им.

Edit: А ценоразписът на служителите в МВР е излязъл още ония ден. Направо от източника. От главен секретар надолу. Който ми покаже коя друга държава си го е направила това сама има бира (или каквото там пие) от мен.

Edit2: Ама разбира се, форумът вече е със затворен достъп. Явно old school методите работят. Къде ли ще е следващия :)

Вчера, прибирайки се към къщи, награбих една торба стари семейни снимки. Това ми костваше час закъснение за работа тази сутрин – отворих албумите и се зазяпах. Определено действа съживяващо и те кара да се замислиш за много неща – какъв си бил, за какво си мечтал и какъв си станал.

Рано е за рекапитулация, разбира се, но просто няма как да не теглиш чертата, дори и наужким.

***

Почти всички са чернобели и доста добре запазени. Отдавна ми се въртеше идеята да ги сканирам и реших, че му е дошло времето.

Благодарение на Косьо, вече се сдобих временно със скенер, което ми излекува хардуерната недостатъчност.

Остана да харесам подходящ софтуер за подреждане на семейните фото архиви. Сигурен съм, че има много, а това значи, че може да уцеля куция :)

Нещо просто – desktop приложение, да поддържа тагове, да може да търси и филтрира раздели по тях, да генерира или изпраща метаинформация към онлайн галерии.

Идеи?

От време на време пускам някоя стара игра за разтоварване. Почти винаги на лаптопа ми има Heroes of Might and Magic IV. На български. Противно на разбиранията на старите геймъри и здравата логика :)

Та ситуацията е следната: dual boot visa 64 + ubuntu; под vista играта гърми със син екран (хех, следващото нещо, което ще trace-на ще е това, хубав DoS, не иска административни права. С потенциал за code execution ;).

С Wine играта си вървеше до версия 1.1.3, след което взе да гърми още в началото, при стартиране. Чинно отбелязах проблема в WineAppDB и закачих вече пуснатия бъг.

След ослушване и следвайки правилото “The fastest way to close your bug is to submit a patch” се порових из кода на wine. Порових с Пламен и стрелях в тъмното. Резултата може да се прочете в бъг тракера на wine, а компилиран за Ubuntu пакет можете да дръпнете тук.

Да се отбележи, че *не* поощрявам свалянето и инсталирането на пакети от ляво и дясно, така, че пускайте на своя глава. Коментари и регресии – в бъга и тук.

Тече кампания… тежка и с неясен край…

Моята гледна точка към ситуацията е проста – *всички* слушат. Това не е параноя, а реална ситуация.

За “ИТ” хората това са дадености – некриптирана парола не пращаш; към сайт, за който не знаеш как пази информацията за теб (демек, не е под твой контрол;) не пишеш истински данни и т.н. Дали те снифи (разбирай, подслушва) ДАНС, системния администратор, ъплинк доставчика, съседа (кракнал безжичната ти мрежа в къщи и ARP отровил XP-то ти) или просто някой те е гледал в ръцете и след това ти чете пощата – това е без значение.

Твоите съкровени тайни са вече извън твоя контрол.

Когато си в началото на жизнения път, нямаш толкова много тайни. Дори, повечето ти деяния могат да минат за “здрави/жестоки/изродски/яки (или както сега там_му_се_казва)”. Тогава желанието просто да се чуе за теб надделява.

Когато започнеш да осъзнаваш действията си във времето, рано или късно разбираш, че си грешил. Ако не си – или обществото е в застой, или самия ти си Иисус (не, Не си – пиша го за пълнота!)

Сигурен съм, че няма да обучим всички потребители. Те ще продължават да цъкат на ефтините часовници, рецептите за събуждане на “змея” и акциите на далавера.

Всеки, който не осъзнава необхдимостта да има възможност да сподели нещо наистина тайно, трябва индиректно да публикува.

Да има огромни екрани показващи всичко за всеки – освен това, за което *нарочно* е отказано като лично и неприкосновено.

За да се случи горното трябва и добра основа – истински закон, гарантиращ правата на мислещите създания.

Някои хора питат: какви са тези радетели за отворено общество, които искат да се затворят и да пазят тайни?

Накрая, това е бъдещето на всяка тайна – да излезе на яве. А тогава?

Секундите са универсалната мярка за време. Отдавна, хората са използвали по-неопрделени понятия, като сутрин, обед, вечер – накратко просто изгряло ли е слънцето или не. Рядко е имал значение по-дългия период. Тогава е било лесно да се кажа просто “следващата зима”, “миналото лято”, “последната голяма вода” и т.н. Накратко, все неща, които имат значение за живота и развитието на хората. Нали около такива се върти живота, в края на краищата?

***

“Кога ще е следващата среща по проекта?”

“Да мине одита и си бия камшика!”

“Дали ще има нов епизод на Хаус скоро?”

Животът ни се върти все по-малко, около истинските живи неща и все повече около изкуствено създадените от хората събития. Заради тях не спим през нощта, не се виждаме с любимите си хора, попускаме рожденни дни или просто се алкохолизираме…

Това не е в природата ни. Заради изкривени ценности се хвърляме в чужди битки, умъртвяваме враговете и изяждаме труповете им – природата изисква своето. Дори когато я игнорираме, тя ни връща към себе си по нейн си начин.

За жалост, разгадаваме пъзела едва, когато бъдем зверски захапани или изядени и изплюти.

А понякога и това не е достатъчно.

select to_date(’01.01.2008′, ‘DD.MM.YYYY’) + to_number(’FF’, ‘XX’)
from dual
===
trunc(sysdate)

===

Another beer, please!

Опитвам се да намеря по нещо положително във всичко, което се случва. Рядко успявам, а когато стане съм невероятно щастлив.

Всички се променят толкова бавно, че просто ти идва да вдигнеш копита и да биеш няколко къча, и то не само за шоу.

Иска ми се като в симулация да забързам времето и да видя какво ще се случи с дребните вибрации, които създавам в главите на хората. Ако открия *Начинът*, определено ще трябва да ме застрелят – преди да го продам на някой мастит политик.

Въпреки, че не съм толкова комерсиализиран. Сигурно просто ще излъжа :)

Но стига толкова за мен – как ти създаваш и приемаш *Промяната*? Или си като всички?

P.s. Няма да разследвам, но ако улуча случайно детето, което къса лепенките на Ubuntu в асансьора, ще наруша акта за ненападение.

P.P.s. Тежа 89 kg.

И ето дойде време за поредния дълбокомислен пост, заклеймяващ мъждукащата човещинка, останала в мен.

Не зная как е било преди време – в старите книги е пълно с романтични истории за вглъбени във връзката си двойки, които правят какво ли не един за друг. Те понасят заедно несгодите на своето време, борят се срещу тях и това явно им отнема почти цялото свободно време. От контекста се разбира, че в останалите моменти произвеждат деца, хорска завист и подобни.

***

Днес всички са ран(ен/им)и. Поне тези около моята преклонна възраст.

Те внимават.

Пазят се.

Създават паралелни светове, в които техните чувства са ненакърними и светът е точно толкова прав/крив/нагънат/вълшебен/еднообразен/разбираем/предвидим и красив, колкото може да се измисли.

***

Аз вярвам в доброто. В опитите си да го създам и съхраня, мога да причиня много лошо.

Това лошо си е моето. Моят начин да го създам граничи, но не е като на останалите. Аз ще изненадам и вероятно нараня. И ще бъда наранен. Не е ли това част от играта?

Свалете всички защити, изживейте бъдещето по един страхотен и опустошителен начин.

All your base are belong to us .

***

Walk this way and you will find
Those burning bridges inside your mind
So you look back into nowhere
To see all these bridges are meant to stay

Днес намерих малко свободно време и реализирах идеята на Явор – добавих възможност за изпращане на ваши адреси за българския лист [http://stanev.org/abp/] на AdblockPlus. За да прескоча СПАМ-а съм използвал чудесната reCaptcha, а има и елементарни проверки за повторение. Добавянето няма да става автоматично, а след преглед от моя страна.

Сигурно вече ви е направил впечатление аскетичния дизайн на страничката – ако някой иска да я направи по приятна за окото – да заповяда :)

ОК, вече е официално: светът е малък. Доказано по емпиричен и недвусмислен начин. Някои биха казали, че това е просто съдба, а дали се усмихва, мръщи или просто ни намига тепърва ще се разбере.

Дори не съм пил първото кафе, а вече се усмихвам; това си е постижение :)

Edit: дори и номера на поста е кръгло число, хм

… са невероятно издържливи. Толкова, колкото не искат, колкото никога не са могли да поемат; и  все пак го правят.

Искам да съм извънземно.

Ето ви една добра новина: вече можете да свалите MS Office съвсем безплатно от държавен сървър. Чудото се случва на страничката на Фонд “Условия на труд” към Министерството на труда и социалната политика. Попадайки там, първото, което трябва да направите е да се отърсите от натрапчивото чувство, че дизайнера е хрупал халюциногенки, които от своя страна са извратили представата му за цветове/разположение/използваемост и т.н. черни магии.

Ако вече не сте се отказали, продължете смело напред – погледнете сивата лента под картинката, разполагаща България на явно заслуженото място на дъното на Атлантика. Това всъщност е меню и трябва с мишката да посочите “Проекти и програми”. Тогава друго меню ще се свлече и от там избирате “Готови продукти”. Това, което търсите е третата връзка, Risk.rar (145MB). Това творение на програмисткият гений е Access приложение и за по-лесно в инсталационния пакет са добавили и MSOffice 97 Professional.

И така, граби народе! Докато има! Безнаказано! Дори и Linux потребителите (да ви е честит и новия 2.6.26 kernel) могат да се впуснат в приключението, с чаша вино в ръка ;)

Благодаря на Voland, който ми обърна внимание към далаверата.

Edit: е, то се е видяло: иранците ще ни оправят.

The Onion Router (TOR) е свободна имплементация на технология, целяща да създаде инфраструктура за гарантиране на (псевдо)анонимност в мрежата. Това става като всеки участник в TOR става отделно звено, а връзката се насочва през произволни участници в мрежата. Комуникацията между TOR звената е криптирана, но при последното звено, така наречения exit node, се налага да се използва първоначалния протокол, за да се изгради връзката с търсения сървър. Ако не използвате криптиране от край-до-край, като примерно качите връзката на SSL обслужващия ви exit node може да прихване и подслуша комуникацията.
Всъщност, горното е отдавна известно и е подчертано още на първата страница на проекта. Комбиниране с възможността да се инжектира съдържание в обратния отговор (примерно web bug, който да ни се „обади”, когато пристигне при оригиналния клиент), нещата вече губят всякаква възможност за гарантиране на анонимност. Въпреки това, много хора не го разбират или просто не им пука толкова.
В средата на миналата година, шведски консултант по ИТ сигурност направи точно горното – инсталира на няколко машини TOR сървъри, пусна sniffer и зачака. След като само за няколко седмици успя да „налови” паролите за пощите на маса посолства, вдигна тежка олелия и го обявиха за хакер номер едно. После и го арестуваха.
За мен горния случай единствено показва колко малко се разбират проблемите на ИТ сигурността в горните организации. Ако правилно си спомням, много малко държави въобще използваха Интернет за преносен канал с мисиите зад граница (хм, няма да конкретизирам…). Та дори и нашата малка България се впусна в изграждането на сателитни мрежи – помните скандала със Соломон Паси преди време…
Както и да е. Преди 2-3 години аз също в името на опита и любопитството проверих какво се пренася. Тогава не излезе нищо неочаквано – пощи, порно страници, форуми.
Реших сега да опитам отново – наистина ли трафика е станал толкова „сериозен”? Инсталацията на опитната установката отне около 10 минути, след което отидох, разбира се, на бира.
Когато се завърнах, прегледах логовете. Само един бърз поглед показа, че играта с времето само е загрубяла – беше пълно с адреси към гнусна детска порнография.
Тук идват и резонните въпроси:
• Какво ще кажат нашите приятели от ГДБОП, ако от ISP-то ми слушат трафика? Тук историята се доближава до тази с торентите – както там не си изясниха технологията, така и тук вероятно ще имат заблуждения.
• Всъщност, прави ли ме инсталирането и конфигурирането на TOR сървър „Доставчик на далекосъобщителна услуга”? Не мисля, че закона може да се прочете така, но на практика аз в случая имам клиенти, за които си нямам и понятие кои са, но които обслужвам. Да не говорим, че и логовете, които евентуално ще пазя са абсолютно безсмислени.
• Защо, след като в ситуацията в момента е такава, МВР не пусне няколко TOR сървъра и не спре *източниците* на незаконното съдържание? Без значение дали са на територията на България или навън, варианти има. Не мисля, че кампании от типа „Натопи другарчето, ако го усетиш да прави нещо нередно” ще помогнат повече.
Проблемът такъв, какъвто генерализирано го виждам е, че за кой ли път законите (и то не само в България) изостават твърде много от процесите в истинския свят.
TOR и подобните системи не са заплаха. Има десетки и много по-големи бот-мрежи, създадени, за да обслужват единствено и само престъпни цели, от компютрите на нищо неподозиращи Windows потребители. От там се сипе SPAM, инициират се DDoS атаки, bruteforce-ват се услуги и какво ли още не.
Все си мисля, че трябва да направим нещо по въпроса. А вие?