Ако можех да имам едно
магазинче със две полички,
бих продавал… познайте какво?
— Надежда. Надежда за всички.

Има една българска поговорка, че веднъж хванеш ли се на хорото, няма пускане.

Когато имперсонираме цялата държава с героя, ще видим нищо по-различно от познатото. Защото стъпките които прави държавата са извършвани спрямо разбиранията на малките и средните хора по етажите на властта. По-рядко от интересите, предизвикващи внимание в медиите и отвращение в нормалния човек.

***

“Надежда за всички!”

Лесно ли е да обещаеш света?

Правило ли си го?

На човека до теб, на този, който ти вярва и те гледа в очите? На този, който следи всяко твое действие, коментиращ всяко твое състояние? Нима не си се чувствало виновно за нещо някога-си?

Така се чувства обикновеният държавен служител пред своя началник. И пред изискваниятата на ЕС.

Ти можеш. Ооо, да – можеш. Просто да прекъснеш. Меко или твърдо да кажеш – НЕ, СТИГА ОЩЕ!

Той не може. Той просто трябва да намери и постави своето парченце от пъзела.

***

Тогава се заражда надеждата.

Че се отива в правилната посока.

Че се знае какво се прави.

Че другите знаят какво се прави.

Че околните вярват и помагат.

Че се прави нещо наистина стойностно.

Накратко, надеждата се материализира, противно на всички закони и постулати на физиката. Просто защото много хора са го обещали и то просто трябва да се случи. Отнякъде.

Тук се намесват играчите, които са на “ти” с бизнеса с обещанията. Те нямат почти никаква представа за реалностите, защото са “top management” и могат просто да “управляват процесите, нищо повече”. Те дават надежда. На тези, които имат нужда от нея. На които нищо друго няма да помогне, освен ръката, даваща им още малко време. Измервано от избори до избори.

***

В България голяма част от ИТ бизнеса се крепи на държавни проекти. Последното сигурно е спорно, но въпреки това вярно.

Когато клиента ти изисква производството на розови облаци, ти му ги създаваш. Приемат се невероятни задачи, изискващи невероятно време и произвеждащи невероятни резултати. Думата “невероятно” може да се приеме с всички условности на съвремеността – от откровенна простотия до върхови технологични решения. Зависи от конкретните играчи, пуснати на терена.

Всичко това погубва добрите специалисти в България. Тези, които могат, но не знаят. Могат, но не искат. Могат, но точно сега не могат. Тези всички влизат в руслото на неопределеността и я създават с пълна сила. Намират невинната жертва, на която да се уповават и се държат за нея докато не я потопят. Следва друга – по възможност, по-обемна(куха).

***

От цялата заигравка губят всички. Хамериканците го наричат loose-loose situation. В нашия слуачй всеки мрази всеки и вярва в своята истина.

Винаги съм си мислил, че ни липсват хора, които Вярват. Че сме се пръкнали цяло поколение нихилисти и простаци. Че на останалите просто не им пука.

***

Сега виждам, че има нужда да извадим актьорите от матрицата и да ги хвърлим в дълбокото. Там или ще се почувстват в собствени води, или ще се удавят. Защото надеждата е лъжа, когато е единствено в представите на някой си.

***

И на финала, нещо за Надеждата, от Джани Родари:

“Ако можех да имам едно

магазинче със две полички,

бих продавал… познайте какво?

— Надежда. Надежда за всички.

‘Купете! С отстъпка за вас!

Всеки трябва надежда да има!’

И на всеки бих давал аз,

колкото трябва за трима.

А на тоз, който няма пари

и само отвънка поглежда,

бих му дал, без да плаща дори,

всичката своя надежда.”