Хората го могат.

Да прощават.

Когато те нарани близкия, когато ти го нараниш.

В един момент, нещата някакси се изплъзват. Започваш да губиш причината, поради която го правиш. Било е за другия. Сега става заради мира. Заради спокойствието, крехкото спокойствие, което не искаме да нарушим.

Правейки крачка след крачка към него си мислиш за това, кое е правилно и кое – не. Как да насочиш разговора към неутрални теми, защото знаеш какво се е случило последния път.

Идва момента на грешката. Поредният. Казваш, това което мислиш, нещата, които не мислиш, облекчаваш се, че всичко е свършило, после разбираш, че не става така. Влечението остава. После спомена. После чувството. После близостта.

Сутринта е прекрасна. Чувстваш се на върха, въпреки всекидневието, което предстои. А вечерта е същата. Ако я има.

И все пак идва развръзката. Когато не я очакваш. Когато мислиш, че ще е все така.

Тогава идва празнотата. Оглеждаш се и не виждаш. Дишаш, а няма защо – правиш го просто така, по навик. А отвътре ти идва да … да не направиш нищо. Сломен си за живота. От себе си.

Остава да хапнеш нещо гадно, да пиеш алкохол и да си навиеш часовника.

За утре.

Когато деня е нов.

Но не и за теб.