Едно от големите ми прегрешения е да вярвам – силно и безрезервно. Когато го правиш е трудно да разделиш сегашния от отминалите моменти; винаги попадаш в тъпата ситуация със сравненията. Сега и преди. Някой направил нещо, друг – друго, а ти – “само” коментираш, уж забелязваш.
Така лесно се прилепят етикети, полагаш някой невинен в коловизите на минали събития и просто го пускаш по браздите. В началото, може никой да не усети. Дума тук, изражение там – ти нали по принцип си малко ударен в главата и силно невинен, та дебелокожието спасява.
Когато обаче магията не се случи, когато мъглата на първото чувство отмине, тогава всичко се връща – бързо, силно и опустошително.
Запита ли се “Какво търся?”, “Къде отивам?” – сигурно да. Обаче това са общи въпроси с укончиви отговори.
Просто отбиваш номера.
За да не си сам.
За да се почувстваш поне още веднъж обичан.
За да можеш да подължиш напред.

***

“Ще сгреша ли отново?
– Да, разбира се. Много пъти, надявам се.”