Последните две седмици правя опити да се добирам до работа с колело. За целта Анатоли ми отстъпи бегача си за известно време, “за да се откажа овреме, без да се набутвам”.

Маршрута е от Зона-Б5 до паметника “Левски”. Обикновено ми отнема 30-40 минути пеша, включително кафето за из път, зазяпването по сутрешната суматоха и т.н.

С моите изключителни колоездачни умения, успях да сваля времето с 10-15 минути. За сметка на това, за малко на няколко пъти да отнеса опредната сърдита лелка, цепеща напред. Разбира се, на принципа “всеки батко си има батко”, колите форсират нервно до мен, а водачите от градския транспорт не забелязват обекти под 500 kg и направо се мъчат да газят.

След екстремното каране до работа и обратно, чувствам, че съм на път да развия синдрома “Мамка им, стрелят по мен, искат да ме убият” ала Параграф 22.

Накратко, след като дори и не мога да изпразвам главата с музика в движение, реших да върна превозното средство на собственика му и да задържа набавянето на такова, поне докато не направят прословутите вело-алеи.