“НО НАЛИ ПОВЕЧЕТО ХОРА СА ТЪПИ И СИ ПРАХОСВАТ ЖИВОТА? НИМА НЕ СИ ГО ПРОУМЯЛА? НЕ СИ ЛИ ОГЛЕЖДАЛА ОТ СЕДЛОТО НА КОНЯ НЯКОЙ ГРАД И НЕ ТИ ЛИ Е НАПОМНЯЛ ЗА МРАВУНЯК, НАСЕЛЕН СЪС СЛЕПИ ТВАРИ, КОИТО СЕ ЗАБЛУЖДАВАТ, ЧЕ ТЕХНИЯТ НИЩОЖЕН СВЯТ НА ДОСАДНИТЕ ДРЕБОЛИИ СЪЩЕСТВУВА НАИСТИНА? ВИЖДАШ ОСВЕТЕНИТЕ ПРОЗОРЦИ И ИСКАШ ДА СИ МИСЛИШ, ЧЕ ЗАД ТЯХ СА СКРИТИ ИНТЕРЕСНИ ИСТОРИИ. ЗНАЕШ, ОБАЧЕ, ЧЕ ТАМ ИМА САМО СКУЧНИ, МНОГО СКУЧНИ ДУШИЦИ, ОКАЯНИ ГЪЛТАЧИ НА ХРАНА, КОИТО СМЯТАТ ИНСТИНКТИТЕ СИ ЗА ЧУВСТВА. ЗАБЛУЖДАВАТ СЕ, ЧЕ В МИЖАВИЯ ИМ ЖИВОТЕЦ ВЪПРЕКИ ВСИЧКО ИМА ПОВЕЧЕ СМИСЪЛ, ОТКОЛКОТО В ШЕПОТА НА ВЯТЪРА.”

Във Велинград съм. И преди съм идвал, но никога не е оставало време за нещо повече от присъствие на скучни мероприятия с много хора в малки зали и припек на неонова светлина в нощния бар до изгрев.

Сега е сутринта към обяд, времето е прекрасно, а бирата е точно на мястото си. Събота, хората не бързат за никъде. Отвсякъде се чува италианска реч, което донякъде обърква усета за реалност на положението. Оказва се, че три банди мъжки хорове са се събрали и налитат на новоизлюпените сергии. Цъкат снимки като японски туристи, плещят полу-неразбираемо и високо.

Времето е спряло и усещането, че този, който го е убил съм аз ми действа особено ласкателно.

“Още една такава, моля!”