Е, поне е физически сигурно – тежък метъл съм (имам).

Дори и понякога съм особено радиоактивен, заразявам с груби идеи околните до степента на тежкото изпростяване, тясно следваща обяснения от типа “И аз не знам що отидох, още по-малко как се озовах там, а що съм правил? ЗАГАДКА!”

Тъпото е, че от известно време съм твърде примерен (не, че има за кого да съм водепътна светлина), търсещ сянката (понякога в дъжда), стискащ сока и морковите, в едната ръка, книгата и лаптопа в другата.

Обаче, когато имаш само една ръка на разположение, наместо съкрушената, трябва да си пренаредиш приоритетите и разбиранията.

Дори и ако трябва това да ти послужи за повод.

Въпросът е как?

Едно от големите ми прегрешения е да вярвам – силно и безрезервно. Когато го правиш е трудно да разделиш сегашния от отминалите моменти; винаги попадаш в тъпата ситуация със сравненията. Сега и преди. Някой направил нещо, друг – друго, а ти – “само” коментираш, уж забелязваш.
Така лесно се прилепят етикети, полагаш някой невинен в коловизите на минали събития и просто го пускаш по браздите. В началото, може никой да не усети. Дума тук, изражение там – ти нали по принцип си малко ударен в главата и силно невинен, та дебелокожието спасява.
Когато обаче магията не се случи, когато мъглата на първото чувство отмине, тогава всичко се връща – бързо, силно и опустошително.
Запита ли се “Какво търся?”, “Къде отивам?” – сигурно да. Обаче това са общи въпроси с укончиви отговори.
Просто отбиваш номера.
За да не си сам.
За да се почувстваш поне още веднъж обичан.
За да можеш да подължиш напред.

***

“Ще сгреша ли отново?
– Да, разбира се. Много пъти, надявам се.”

И ето дойде време за поредния дълбокомислен пост, заклеймяващ мъждукащата човещинка, останала в мен.

Не зная как е било преди време – в старите книги е пълно с романтични истории за вглъбени във връзката си двойки, които правят какво ли не един за друг. Те понасят заедно несгодите на своето време, борят се срещу тях и това явно им отнема почти цялото свободно време. От контекста се разбира, че в останалите моменти произвеждат деца, хорска завист и подобни.

***

Днес всички са ран(ен/им)и. Поне тези около моята преклонна възраст.

Те внимават.

Пазят се.

Създават паралелни светове, в които техните чувства са ненакърними и светът е точно толкова прав/крив/нагънат/вълшебен/еднообразен/разбираем/предвидим и красив, колкото може да се измисли.

***

Аз вярвам в доброто. В опитите си да го създам и съхраня, мога да причиня много лошо.

Това лошо си е моето. Моят начин да го създам граничи, но не е като на останалите. Аз ще изненадам и вероятно нараня. И ще бъда наранен. Не е ли това част от играта?

Свалете всички защити, изживейте бъдещето по един страхотен и опустошителен начин.

All your base are belong to us .

***

Walk this way and you will find
Those burning bridges inside your mind
So you look back into nowhere
To see all these bridges are meant to stay

Този, който ни ограничава в изразните средства. Кога за добро, кога за лошо. Понякога помага, а понякога – не.

Често онлайн комуникациите ни заблуждават чрез липсата на пряк контакт. В повечето случаи е когато не познаваме отсрещния – тогава единия може да бъде смел, другия силен, а всички заедно – добри и мислещи ‘иначе’.

Какво става, обаче, когато всичко е казано, планините, които виждаме, са покорени, а цялата амброзия изпита? Тогава, когато, лошото изпъква, когато черните очила са се срастнали с лицата ни и всяка дума е канара по склона на живота?

Можеш ли да бъдеш по-добър?!

Сега?

И завинаги?…

Или баобабите са вече вплели коренища дълбоко в рохката очакваща пръст…

На малкия финал,
Който само аз пресякох сам,
Оглеждайки се за враг;
Намерих аз приятел –
Приятел, който трябваше да покося.

Много мои приятели и познати се учудват на плама, с който браня и налагам разбиранията си за това какво е нашата държава и защо трябва да бъдем равни и честни елементи на обществото ни.

Много често моите разбирания и уеждения се бъркат с тези на социалистите. Резултатно, споменават се всички комунистически идеи, довели до личната мъка на събеседника ми, или като цяло, до наша обща държавна ситуаця.

Тук ще комуникирам разбиранията си, по начина, по който ги осъзнавам.

1. Ако всички се опитваме да “прецакаме” държавата си, не можем да очакваме нищо добро от “нея”. За да се завърти дяволският кръг са необходими много вярващи души. *ВЯРВАЩИ*. Без значение дали наистина постигат целите си. Защото целите се променят, а с тях и резултатите. Досега не съм видял и едно събитие, което е постигнало *ПРОМЯНА* в идеите на хората коло мен. Разбира се, аз не виждам всичко, подобно на някои други.

2. Ако не очакваме нищо добро, ние няма да го видим, дори и от близо.
Когато синдикатите на учителите продължиха стачката си, дори и по време на изборите, те показаха защо се случват нещата при нас – политическа поръчка и безчувственост към истинските нужди на благоверните си. Да не би някой да разбра защо стачката спря?!

3. Наистина, не съм виждал държава, в която хората атакуват текущите управляващи чрез погазване на устоите на държавността. Не и в Европа.

НЕ, НЕ СЪМ СЪГЛАСЕН С МНОГО ОТ РЕШЕНИЯТА НА СЕГАШНИТЕ УПРАВЛЕНЦИ. ИИИ? ИДЕИ?!

Някой беше казал, че мъдростта включвала разбирането да се бориш за нещата, които обичаш и волята да приемеш тези, които не можеш да промениш (разбрал съм го както съм го написал). Способността да разделиш живота си на две не е присъща на всеки и повечето простосмъртни постоянно правим грешки; пикаем срещу вятъра, борим се с дъжда.

Когато дойде моментът на насищане обикновено се получава взрив. Вътре в нас, извън нас, у някой друг. Тогава е ред на Хаоса, който ражда промяна.

Промените започват невинно – цветове, повърхности, стени, материали; светлина, сенки, мрак; разбирания, мисли, разкъсване.

Когато започнеш е трудно да спреш. Може би колкото да започнеш. Или да продължиш. Тъгата е твоя спътник. Освен, ако не си вярваш безрезервно.

Успех, силата е в теб!

Във Велинград съм. И преди съм идвал, но никога не е оставало време за нещо повече от присъствие на скучни мероприятия с много хора в малки зали и припек на неонова светлина в нощния бар до изгрев.

Сега е сутринта към обяд, времето е прекрасно, а бирата е точно на мястото си. Събота, хората не бързат за никъде. Отвсякъде се чува италианска реч, което донякъде обърква усета за реалност на положението. Оказва се, че три банди мъжки хорове са се събрали и налитат на новоизлюпените сергии. Цъкат снимки като японски туристи, плещят полу-неразбираемо и високо.

Времето е спряло и усещането, че този, който го е убил съм аз ми действа особено ласкателно.

“Още една такава, моля!”

Обикновено се има впредвид онази възраст, за жените, когато не могат да имат деца. Тя е свързана с психологически промени, които трудно могат да бъдат незабелязани от околните.

При мъжете нещата стоят малко по-встрани. Критическата възраст е времето, когато разбираш, че мечтите ти са нещо обикновено, че няма какво повече да бъдеш, дори и в най-високия летеж на бъдещото си обозримо развитие.

Вероятно има изследвания по съпроса, но се въздържам да ги чета.

Просто имам едно наблюдение по въпроса.

Критическата възраст при мъжете ПАДА.

С риска да открия топлата вода (което, само по себе си не е загубена работа) твърдя това, наблюдавайки моите приятели и мен самия. Това е малко тъжно, но пък си има и плюсове. Навява стабилност. Нежелание да грешиш.

На мен често ми се случва да греша. В повечето случаи го правя с ясното съзнание, че не съм прав, но трябва да постъпя така, заради…ъм… вътрешното усещане за истина и свобода.

Сега се замислям, че всъщност може би съм попаднал в същата фаза.

Интересно, къде ще свърши работата. Имам предвид, ясно е, че в гробищата, въпроса е кога (за мен) и защо (за тези, които се интересуват от подобни забави)?

Допреди няколко часа пих бира с няколко приятели по ония начин, след работа. Това предразполага към мрънкане и спомени от младостта, когато… хм… тази девойка такова… онази девойка иначе… и други подобни от сорта. Повечето истории са поукрасени от времето, ситуациите и избирателните спомени на потърпевшите.

Аз, разбира се, споделих своите. Спомените ми се оказаха почти толкова луди, колкото и на останалите. Въпреки убеждението ми, че наистина като младеж залягах над учебниците и генерирах спокойствие и леко чувство на неудовлетворение около себе си.

Припомних си, за кой ли път, че въпреки странната разкрачена ситуация, в която се намирам, живота е хубав и червен.

Или червив.

Хората го могат.

Да прощават.

Когато те нарани близкия, когато ти го нараниш.

В един момент, нещата някакси се изплъзват. Започваш да губиш причината, поради която го правиш. Било е за другия. Сега става заради мира. Заради спокойствието, крехкото спокойствие, което не искаме да нарушим.

Правейки крачка след крачка към него си мислиш за това, кое е правилно и кое – не. Как да насочиш разговора към неутрални теми, защото знаеш какво се е случило последния път.

Идва момента на грешката. Поредният. Казваш, това което мислиш, нещата, които не мислиш, облекчаваш се, че всичко е свършило, после разбираш, че не става така. Влечението остава. После спомена. После чувството. После близостта.

Сутринта е прекрасна. Чувстваш се на върха, въпреки всекидневието, което предстои. А вечерта е същата. Ако я има.

И все пак идва развръзката. Когато не я очакваш. Когато мислиш, че ще е все така.

Тогава идва празнотата. Оглеждаш се и не виждаш. Дишаш, а няма защо – правиш го просто така, по навик. А отвътре ти идва да … да не направиш нищо. Сломен си за живота. От себе си.

Остава да хапнеш нещо гадно, да пиеш алкохол и да си навиеш часовника.

За утре.

Когато деня е нов.

Но не и за теб.