Братята румънци имат едно особено морско село близо до границата с България. Там всяка година се събират хипари, рокери и случайни хора и правят каквото си правят. Класическа мизерия, палатки, кебапчийници и каквото още се сетите. На много народ обаче им харесва и си изкарват страхотно. Сега идва интересната част: въпреки, че този начин на живот трудно се побира в чиновническите представи по цял свят, румънците са приели закон, според който: във Vama veche (румънците го казват Вама веке) не могат да се строят сгради над четири етажа, забранено е да се асфалтират улиците, плажа е вовеки място за опъване на палатки и каквото още там на младежите им е дошло на ума.

Тази сутрин по “БиТиВи-то-на-културата” излъчиха репортаж за там. Помолен да коментира видяното в контекста на Иракли, нашенски държавен туристически бос се изказа:

“Туй не може да е убаво – виж ти – разни хокери, хипитъ – абе бардак!…”

Явно наистина трябва да се сменят едно-две поколения, за да се освободи мисленето на нацията ни. А какво правим дотогава?

“I remember when you sang
That song about today
Now its tomorrow and
Everything has change”

— Bushleaguer [live], Pearl Jam

Всичко започна в една мрачна вечер. Сенките притискаха тялото и му пречеха да диша. Бързаше в мъглата надолу по смълчаната уличка, следван от синия поглед на чифт очи… Хм, не беше *чак* толкова интересно… Започвам пак…

Всичко започна през един горещ ден. Още на слизане от раздрънкания автобус той знаеше, че ще се случи нещо, поради простата причина, че се подхлъзна на последното стъпало. Единствено светкавичната реакция на млад рис, комбинирана с ловката хватателна опашка, го задържа изправен на земята. Множеството, чакащо на спирката, сподави спонтанното желание да ръкопляска и го замести със съчувствен поглед, твърдящ ‘Е на мен няма начин да ми се случи това’. С победоносно изражение той си нарами претъпканата раница, вдигна си претъпкания сак и зашляпа по калдъръма. След кратък разговор по телефона, убеден в свещената правота на избраната посока, той предприе съдбоносното спускане надолу… И тогава се случи…

***

Малко преди да пристигне, мрачните сили бяха подредили малкото градче. Всички странични канали на времето бяха запълнени, а онзи, водещ към неизбежното – разширен. Свещените павета бяха разместени и формираха “око, вписано в триъгълник”, гледано от измерението X. Веднъж стъпил във фигурата, нямаше връщане назад. Ляв, десен… Ляв, десен… Приплъзване, хрущене, счупване, мрак, белота, мечета Pom-Bear и кенгурута Jelibon…

***

Разбрал, че е станал жертва, той седна на близкото възвишение и погледна крака. Стиснал в зъби ластика за коса, намести ходилото, нарами товара и продължи напред, кроейки планове за възмездие. Петнадесет минути по-късно, болния крак намери утеха в зелена кофа, пълна с отпадъчните води на близките заведения, а собственика на крака анестизираше с обилно джин. След предприетите спасителни мерки и поради факта, че действието вече се развиваше на малка вятърничава яхта в залива, решението бе взето. За потискане на болката е необходимо да се създадат нови центрове на такава. Слънцето си свърши работата перфектно. След кратки увещания и мръснишки подмятания, кожата почервеня от срам и се свря под тениската. Двадесет минути на въже след лодката и ръцете бяха убедени, че единствено те съществуват в измеримата вселена и наистина трябва да си починат.
Доволен от постигнатото, той подхвана пътя към родния град.

***

Инквизиторът в бяло се вгледа в снимката, примигна кокетно и изтърси:
‘Бравус ве муче! Е са съ подреди! Сестра, бъркай гипса! Де са ти патериците?’
‘Амииии, в къщи…’ – излъгах аз. ‘Ще ми трябват ли?’
‘Мухаха! Дали щели да му трябват!? Трийсе деня ша седиш у гипс, докът ни съ упрайш! И никво мърдане!’
‘Въх… Бах…’
‘Ку щеш!’
Сестрата:
‘Доктурееей, гипса свършил!’
‘Яяяяя скокни ду стоежа долу, ша им гу въним кът пулучим… И да земеш от новия бинт, втора цедка няма да му слагами на мумчету! Хе-хе!’
‘Бах!…’