О да, винаги се променяме, винаги растем, без посока и слънце дори. Това не пречи да засенчим, настъпим, размажем. Когато в опита си да направим нещо ново и прекрасно се окажем отново в началото, се питаме “Има ли смисъл всичко това?”. Или просто преминаваме от едно устойчиво състояние към друго, без смисъл и надявайки се тайничко да победим дисперсията на живота?

Когато ураганът, който си създал помете околните нима не оставаш отново сам?

Нима останките от другите могат да бъдат събрани и сглобени – не както преди, но поне създаващи нещо цяло?

Ооо, да! Преминаваме през промени. В нас самите, през тези на другите, дори и понякога през тези на природните явления.

Дали накрая ще остане оглозган скелет или още по-силна връзка?