О да, винаги се променяме, винаги растем, без посока и слънце дори. Това не пречи да засенчим, настъпим, размажем. Когато в опита си да направим нещо ново и прекрасно се окажем отново в началото, се питаме “Има ли смисъл всичко това?”. Или просто преминаваме от едно устойчиво състояние към друго, без смисъл и надявайки се тайничко да победим дисперсията на живота?
Когато ураганът, който си създал помете околните нима не оставаш отново сам?
Нима останките от другите могат да бъдат събрани и сглобени – не както преди, но поне създаващи нещо цяло?
Ооо, да! Преминаваме през промени. В нас самите, през тези на другите, дори и понякога през тези на природните явления.
Дали накрая ще остане оглозган скелет или още по-силна връзка?
Промени…не можем да ги спрем. Промяняме се сами, променя ни съдбата след поредният удар под кръста. Променяш се и пак и пак и пак…забравяш какъв си бил всъщност.
Променяш и другите…понякога без да искаш , понякога целенасочено и подличко.
– Това е неизбежно! – казва той стиснал бирата ръка.
– А не може ли да се променяме заедно и безболезнено?! – прошепва глупава девойка, забравила за миг че вече този въпрос и последвалият отговор вече ги е преживяла.
Това драги ми читателю е “Déjà vu” и девойката е наясно..но има нещо в точно тази ръка стиснала бирата.