Колко много време ни трябва, за да открием другия!
Понякога отнема години, само за да го забележим – там някъде, около нас.
И когато се случи, не успявам да направя крачката. Сигурно някъде вътре в себе си съм сигурен, че е грешна. Но тогава, когато усетя, че го има, аз го правя. Създавам възможност да се случи. Поне така си мисля.
Разбира се, това е самозаблуда. Поради природата на собствената си нерешителност, аз не зная дали е добре или зле. Ако приеме ще е страхотно, а след това ще живея с раздвоението, а впоследствие – самотата. Ако ми откаже ще реша, че е станало ОК, нали другия е тук. Или не е тук, но е в мен. И наистина е там.
Всеки човек, който познавам има място в мен. Някои са заграбили много, други са били забравени. А има едни, които напомнят за себе си само понякога. Когато имам нужда от тях. Когато те имат нужда от мен. Когато просто няма никой друг.
Is there anybody out there?
Да, има, НЯКОЙ или никой, въпрос на интерпретация…Надявам се да съм от тези, които напомнят понякога. Ти безспорно си човека, от който винаги имам нужда, но само за малко :) Ти не си за приемане в големи дози :)
Досега никога не съм искала да оставя коментар, този път е различно. Не, защото темата е особена и специална, напротив. Вероятно точно защото всички сме си задавали тези въпроси. А отговорите? Аз първо трябва да си отговоря на въпроса: има ли някой вътре в мен?