Колко много време ни трябва, за да открием другия!

Понякога отнема години, само за да го забележим – там някъде, около нас.

И когато се случи, не успявам да направя крачката. Сигурно някъде вътре в себе си съм сигурен, че е грешна. Но тогава, когато усетя, че го има, аз го правя. Създавам възможност да се случи. Поне така си мисля.

Разбира се, това е самозаблуда. Поради природата на собствената си нерешителност, аз не зная дали е добре или зле. Ако приеме ще е страхотно, а след това ще живея с раздвоението, а впоследствие – самотата. Ако ми откаже ще реша, че е станало ОК, нали другия е тук. Или не е тук, но е в мен. И наистина е там.

Всеки човек, който познавам има място в мен. Някои са заграбили много, други са били забравени. А има едни, които напомнят за себе си само понякога. Когато имам нужда от тях. Когато те имат нужда от мен. Когато просто няма никой друг.

Is there anybody out there?

Четох преди време онази теория за мозъчните пътища. Според нея, когато човек попада в еднотипни ситуации, емоциите му закърняват и успява всяка нова да конвертира до познатите стари. Когато имаме положителна личност, това е прекрасно – и в лошо и добро, той винаги намира спасителната гънка, за да бъде щастлив. За другото е ясно.

Познавате ли такива?

Аз – да. Повечето ми познати и приятели са успели да попаднат в емоционалните канали и живеят в тях. Аз също го мога. Даже съм доста добър в това, когато трябва да го проявя като още една защита. Хората трудно се променят – особено, когато са пораснали и живота ги е научил как да бъдат твърди и безжалостни. Точно тук и аз съм добър. Даже прекалено.

Странно е как започвайки, деня ни дава надеждата, която нощта ни е отнела. Банално и плоско е, но често работи. Дано този път ме пощади, защото аз няма да го направя за него, Денят.

Хората го могат.

Да прощават.

Когато те нарани близкия, когато ти го нараниш.

В един момент, нещата някакси се изплъзват. Започваш да губиш причината, поради която го правиш. Било е за другия. Сега става заради мира. Заради спокойствието, крехкото спокойствие, което не искаме да нарушим.

Правейки крачка след крачка към него си мислиш за това, кое е правилно и кое – не. Как да насочиш разговора към неутрални теми, защото знаеш какво се е случило последния път.

Идва момента на грешката. Поредният. Казваш, това което мислиш, нещата, които не мислиш, облекчаваш се, че всичко е свършило, после разбираш, че не става така. Влечението остава. После спомена. После чувството. После близостта.

Сутринта е прекрасна. Чувстваш се на върха, въпреки всекидневието, което предстои. А вечерта е същата. Ако я има.

И все пак идва развръзката. Когато не я очакваш. Когато мислиш, че ще е все така.

Тогава идва празнотата. Оглеждаш се и не виждаш. Дишаш, а няма защо – правиш го просто така, по навик. А отвътре ти идва да … да не направиш нищо. Сломен си за живота. От себе си.

Остава да хапнеш нещо гадно, да пиеш алкохол и да си навиеш часовника.

За утре.

Когато деня е нов.

Но не и за теб.

От много време мисля за свободата, която помага. Отскоро мисля и за свободата, която ограничава.

Ако можеш да постигнеш нещо по един начин, защо би го отхвърлил заради точно тази свобода?

Преди време,често спорих за това. Спорих със свободните хора; спорих с обременените.

В края на краищата открих, че погледа от моята камбанария не съвпада с този на останалите.

Или познавам твърде крайно настроени елементи, или аз самия съм екстремист.

В посока, която не е очевидна.

Подозирам, че просто не е модерна.

Засега.