И ето дойде време за поредния дълбокомислен пост, заклеймяващ мъждукащата човещинка, останала в мен.
Не зная как е било преди време – в старите книги е пълно с романтични истории за вглъбени във връзката си двойки, които правят какво ли не един за друг. Те понасят заедно несгодите на своето време, борят се срещу тях и това явно им отнема почти цялото свободно време. От контекста се разбира, че в останалите моменти произвеждат деца, хорска завист и подобни.
***
Днес всички са ран(ен/им)и. Поне тези около моята преклонна възраст.
Те внимават.
Пазят се.
Създават паралелни светове, в които техните чувства са ненакърними и светът е точно толкова прав/крив/нагънат/вълшебен/еднообразен/разбираем/предвидим и красив, колкото може да се измисли.
***
Аз вярвам в доброто. В опитите си да го създам и съхраня, мога да причиня много лошо.
Това лошо си е моето. Моят начин да го създам граничи, но не е като на останалите. Аз ще изненадам и вероятно нараня. И ще бъда наранен. Не е ли това част от играта?
Свалете всички защити, изживейте бъдещето по един страхотен и опустошителен начин.
All your base are belong to us .
***
Walk this way and you will find
Those burning bridges inside your mind
So you look back into nowhere
To see all these bridges are meant to stay
No comments »