All work and no play makes Jack a dull boy.

Някой беше казал, че мъдростта включвала разбирането да се бориш за нещата, които обичаш и волята да приемеш тези, които не можеш да промениш (разбрал съм го както съм го написал). Способността да разделиш живота си на две не е присъща на всеки и повечето простосмъртни постоянно правим грешки; пикаем срещу вятъра, борим се с дъжда.

Когато дойде моментът на насищане обикновено се получава взрив. Вътре в нас, извън нас, у някой друг. Тогава е ред на Хаоса, който ражда промяна.

Промените започват невинно – цветове, повърхности, стени, материали; светлина, сенки, мрак; разбирания, мисли, разкъсване.

Когато започнеш е трудно да спреш. Може би колкото да започнеш. Или да продължиш. Тъгата е твоя спътник. Освен, ако не си вярваш безрезервно.

Успех, силата е в теб!

ОК, опитвал ли си това:

• 2l бира и мента (разбира се, класическата пропорция 10:1);
• Morphine, от крайните албуми, които значат много;
• Димяща пура, разпръскваща мъгла наоколо;
• Светлината на лампата осветява и най-слабото движение, разкриващо подръпването от пурата или доливането от бутилка в бутилка.

За какво, на фона на мистиленото небе, би си помислил/сетил/разбрал?

OK, get rid of me…

P.s. Колкото и да е странно, сутринта не започна със залез. Просто трябва да си вярваш :)

Братята румънци имат едно особено морско село близо до границата с България. Там всяка година се събират хипари, рокери и случайни хора и правят каквото си правят. Класическа мизерия, палатки, кебапчийници и каквото още се сетите. На много народ обаче им харесва и си изкарват страхотно. Сега идва интересната част: въпреки, че този начин на живот трудно се побира в чиновническите представи по цял свят, румънците са приели закон, според който: във Vama veche (румънците го казват Вама веке) не могат да се строят сгради над четири етажа, забранено е да се асфалтират улиците, плажа е вовеки място за опъване на палатки и каквото още там на младежите им е дошло на ума.

Тази сутрин по “БиТиВи-то-на-културата” излъчиха репортаж за там. Помолен да коментира видяното в контекста на Иракли, нашенски държавен туристически бос се изказа:

“Туй не може да е убаво – виж ти – разни хокери, хипитъ – абе бардак!…”

Явно наистина трябва да се сменят едно-две поколения, за да се освободи мисленето на нацията ни. А какво правим дотогава?

Всичко започна в една мрачна вечер. Сенките притискаха тялото и му пречеха да диша. Бързаше в мъглата надолу по смълчаната уличка, следван от синия поглед на чифт очи… Хм, не беше *чак* толкова интересно… Започвам пак…

Всичко започна през един горещ ден. Още на слизане от раздрънкания автобус той знаеше, че ще се случи нещо, поради простата причина, че се подхлъзна на последното стъпало. Единствено светкавичната реакция на млад рис, комбинирана с ловката хватателна опашка, го задържа изправен на земята. Множеството, чакащо на спирката, сподави спонтанното желание да ръкопляска и го замести със съчувствен поглед, твърдящ ‘Е на мен няма начин да ми се случи това’. С победоносно изражение той си нарами претъпканата раница, вдигна си претъпкания сак и зашляпа по калдъръма. След кратък разговор по телефона, убеден в свещената правота на избраната посока, той предприе съдбоносното спускане надолу… И тогава се случи…

***

Малко преди да пристигне, мрачните сили бяха подредили малкото градче. Всички странични канали на времето бяха запълнени, а онзи, водещ към неизбежното – разширен. Свещените павета бяха разместени и формираха “око, вписано в триъгълник”, гледано от измерението X. Веднъж стъпил във фигурата, нямаше връщане назад. Ляв, десен… Ляв, десен… Приплъзване, хрущене, счупване, мрак, белота, мечета Pom-Bear и кенгурута Jelibon…

***

Разбрал, че е станал жертва, той седна на близкото възвишение и погледна крака. Стиснал в зъби ластика за коса, намести ходилото, нарами товара и продължи напред, кроейки планове за възмездие. Петнадесет минути по-късно, болния крак намери утеха в зелена кофа, пълна с отпадъчните води на близките заведения, а собственика на крака анестизираше с обилно джин. След предприетите спасителни мерки и поради факта, че действието вече се развиваше на малка вятърничава яхта в залива, решението бе взето. За потискане на болката е необходимо да се създадат нови центрове на такава. Слънцето си свърши работата перфектно. След кратки увещания и мръснишки подмятания, кожата почервеня от срам и се свря под тениската. Двадесет минути на въже след лодката и ръцете бяха убедени, че единствено те съществуват в измеримата вселена и наистина трябва да си починат.
Доволен от постигнатото, той подхвана пътя към родния град.

***

Инквизиторът в бяло се вгледа в снимката, примигна кокетно и изтърси:
‘Бравус ве муче! Е са съ подреди! Сестра, бъркай гипса! Де са ти патериците?’
‘Амииии, в къщи…’ – излъгах аз. ‘Ще ми трябват ли?’
‘Мухаха! Дали щели да му трябват!? Трийсе деня ша седиш у гипс, докът ни съ упрайш! И никво мърдане!’
‘Въх… Бах…’
‘Ку щеш!’
Сестрата:
‘Доктурееей, гипса свършил!’
‘Яяяяя скокни ду стоежа долу, ша им гу въним кът пулучим… И да земеш от новия бинт, втора цедка няма да му слагами на мумчету! Хе-хе!’
‘Бах!…’

След миналата седмица не ми се работи.

Ама въобще.

Искам почивка от teambuilding-а. Сериозно.

Тодор aka. “Пияндето” спомена, че сме били като отвързани – всеки ден, всяка нощ за нас имаше матрял. През деня лекции и team игри, нощите минавах(ме) през 3-4 кръчми/барове/дискотеки/плажове/дупки/неидентифицирани места във Варна.

И това една седмица.

Отбелязах един от малките рекорди по пропуснати обаждания. На който не съм му вдигнал – sorry; не съм бил в правилното състояние на духа, че да си говорим.

За капак изпростях максимално. Разбира се, далече съм от върховете в жанра, но все пак минах през цялото творчество на Хиподил и Черно фередже – от най-ранните години, до свежите им попадения. С ужас забелязах как започвам да забравям текстовете, които преди време грачех с радостната увереност на грухтящ хипопо(тук-)там.

А сега задача с повишена трудност:

На paintball-а успяхме да си насиним колежките като за световно, картинга го обърнахме на блъскащи се колички. Изпихме им всичката бира. Препикахме им озеленените площи.

Ще ли ни пуснат пак там?

ОК, разбирам, че и без жокер е ясно.

Действителността днес ме удари като самосвал ЗИЛ, натоварен с тонове пясък. От ситния, че да тежи повече. Бавно, разсъдъка се завръща от изгнанието, в което го бях запратил.

Peace, babo!

“НО НАЛИ ПОВЕЧЕТО ХОРА СА ТЪПИ И СИ ПРАХОСВАТ ЖИВОТА? НИМА НЕ СИ ГО ПРОУМЯЛА? НЕ СИ ЛИ ОГЛЕЖДАЛА ОТ СЕДЛОТО НА КОНЯ НЯКОЙ ГРАД И НЕ ТИ ЛИ Е НАПОМНЯЛ ЗА МРАВУНЯК, НАСЕЛЕН СЪС СЛЕПИ ТВАРИ, КОИТО СЕ ЗАБЛУЖДАВАТ, ЧЕ ТЕХНИЯТ НИЩОЖЕН СВЯТ НА ДОСАДНИТЕ ДРЕБОЛИИ СЪЩЕСТВУВА НАИСТИНА? ВИЖДАШ ОСВЕТЕНИТЕ ПРОЗОРЦИ И ИСКАШ ДА СИ МИСЛИШ, ЧЕ ЗАД ТЯХ СА СКРИТИ ИНТЕРЕСНИ ИСТОРИИ. ЗНАЕШ, ОБАЧЕ, ЧЕ ТАМ ИМА САМО СКУЧНИ, МНОГО СКУЧНИ ДУШИЦИ, ОКАЯНИ ГЪЛТАЧИ НА ХРАНА, КОИТО СМЯТАТ ИНСТИНКТИТЕ СИ ЗА ЧУВСТВА. ЗАБЛУЖДАВАТ СЕ, ЧЕ В МИЖАВИЯ ИМ ЖИВОТЕЦ ВЪПРЕКИ ВСИЧКО ИМА ПОВЕЧЕ СМИСЪЛ, ОТКОЛКОТО В ШЕПОТА НА ВЯТЪРА.”

Във Велинград съм. И преди съм идвал, но никога не е оставало време за нещо повече от присъствие на скучни мероприятия с много хора в малки зали и припек на неонова светлина в нощния бар до изгрев.

Сега е сутринта към обяд, времето е прекрасно, а бирата е точно на мястото си. Събота, хората не бързат за никъде. Отвсякъде се чува италианска реч, което донякъде обърква усета за реалност на положението. Оказва се, че три банди мъжки хорове са се събрали и налитат на новоизлюпените сергии. Цъкат снимки като японски туристи, плещят полу-неразбираемо и високо.

Времето е спряло и усещането, че този, който го е убил съм аз ми действа особено ласкателно.

“Още една такава, моля!”

Последните две седмици правя опити да се добирам до работа с колело. За целта Анатоли ми отстъпи бегача си за известно време, “за да се откажа овреме, без да се набутвам”.

Маршрута е от Зона-Б5 до паметника “Левски”. Обикновено ми отнема 30-40 минути пеша, включително кафето за из път, зазяпването по сутрешната суматоха и т.н.

С моите изключителни колоездачни умения, успях да сваля времето с 10-15 минути. За сметка на това, за малко на няколко пъти да отнеса опредната сърдита лелка, цепеща напред. Разбира се, на принципа “всеки батко си има батко”, колите форсират нервно до мен, а водачите от градския транспорт не забелязват обекти под 500 kg и направо се мъчат да газят.

След екстремното каране до работа и обратно, чувствам, че съм на път да развия синдрома “Мамка им, стрелят по мен, искат да ме убият” ала Параграф 22.

Накратко, след като дори и не мога да изпразвам главата с музика в движение, реших да върна превозното средство на собственика му и да задържа набавянето на такова, поне докато не направят прословутите вело-алеи.

Обикновено се има впредвид онази възраст, за жените, когато не могат да имат деца. Тя е свързана с психологически промени, които трудно могат да бъдат незабелязани от околните.

При мъжете нещата стоят малко по-встрани. Критическата възраст е времето, когато разбираш, че мечтите ти са нещо обикновено, че няма какво повече да бъдеш, дори и в най-високия летеж на бъдещото си обозримо развитие.

Вероятно има изследвания по съпроса, но се въздържам да ги чета.

Просто имам едно наблюдение по въпроса.

Критическата възраст при мъжете ПАДА.

С риска да открия топлата вода (което, само по себе си не е загубена работа) твърдя това, наблюдавайки моите приятели и мен самия. Това е малко тъжно, но пък си има и плюсове. Навява стабилност. Нежелание да грешиш.

На мен често ми се случва да греша. В повечето случаи го правя с ясното съзнание, че не съм прав, но трябва да постъпя така, заради…ъм… вътрешното усещане за истина и свобода.

Сега се замислям, че всъщност може би съм попаднал в същата фаза.

Интересно, къде ще свърши работата. Имам предвид, ясно е, че в гробищата, въпроса е кога (за мен) и защо (за тези, които се интересуват от подобни забави)?

Странно, но отново ме е хванала руската вълна. В такива моменти ми се иска да съм бил малко по-съсредоточен в часовете по руски.

Преди време ми попадна групата “Бригада С” – оказаха се доста приятни. Стила е повече джаз, по-малко рок; като цяло, мелодични и изразителни.

Току-що умувах върху създаването на категория “Алкохол” в блога. Накрая реших, че ще е твърде “пристрастено” да я има – записите за нея винаги могат да попаднат в “Технологии”, почти по същата логика.

Пишейки за алкохола, бих поменал, че в хищните си ръчички държа освен клавиатурата и бутилка тъмна Хавана клуб.

Явно на хората в Куба им се налага да пийват, за да понасят купона, който им се предлага.

CopyCat!

За един програмист винаги съществува проблема да именува създанието си. С времето това става все по-лесно, стига програмиста да загуби навиците си. Тогава първо измисляш заглавието, продаваш го, а след това започваш да го създаваш. Обикновено, нещата приключват с измислянето на алгоритъма, системата или оптимизацията на двете заедно или поотделно. Тогава вече работата става безинтересна и ако нямаш на кой да я захвърлиш, пиши я бегала.

Ако все пак си напреднал, чети надолу.

Хм, упорито си ти…

Тук няма универсална истина, дори и добър съвет.

Опитай пак!

Слушам Zrock по жицата, DailyNoiseClub ми пожелаха здраве. Много хубаво от тяхна страна, но просто не зная как може да стане. Въобще на никой не може да му се случи в днешно време. Нали знаете как е – секс, наркотици, rock’n’roll и други подобни.

Освен да отвориш поредната бира друго не остава.

P.s. Поредния “алкохолен” запис в блога. Пънко нема зайде!

Хората около мен са уморени. Аз самия също.

Изглежда липсват енергийните източници, които ни помагат да продължим напред. По-скоро правим го, но не с онзи плам – да изследваме новото и непознатото. Просто живота си върви.

Ако някой ми беше казал, че кризата на средната възраст ще ме хване на 26, щях да му отговоря, че явно ще живея до 52. Разбира се, това е максимума.

Вдянал най-после за какво става въпрос, наливам си чаша уиски и поглеждам умно в стената. Бамбуковият стол проскърцва леко под възтежалото ми туловище. Пурата е на ръка разстояние. И все пак нещо липсва. Книга? Куче?

… хммм, я даааа връййй сичкуту на там, загдето е тръгналу…

През последния месец ни залива вълна от лоши новини, известяващи за смъртта на един или друг. Хората постоянно умират. Някой ден ще се случи и на мен самия. Затова и не ми се иска да правя разлика.

Животът продължава. Тези които ни помагат, успокояват и мислят за нас не могат да са винаги наблизо. Дори и да го искат.

Днес времето се приплъзна ловко между пръстите ми. Отскоро ми се случва това все по-често. Мисля си, че трябва да направя нещо по въпроса.

Разглеждайки някакъв каталог миналата седмица се прехласнах по едни агресивно червени завивки със симпатични влюбени овци на тях. Когато ги видях и в магазина решението беше взето – радостен ги замъкнах у нас. Разбира се, поради вродения ми мързел и способност да приоритизирам задачите, цяла седмица комплекта си стоя сбутан до леглото. Преди малко приключих с операцията по подмяната и мога да кажа, че резултата е божествен.

За да бъде пълно удоволствието може би ще почета. Или направо ще се отдам на лежерно забвение…

Колко много време ни трябва, за да открием другия!

Понякога отнема години, само за да го забележим – там някъде, около нас.

И когато се случи, не успявам да направя крачката. Сигурно някъде вътре в себе си съм сигурен, че е грешна. Но тогава, когато усетя, че го има, аз го правя. Създавам възможност да се случи. Поне така си мисля.

Разбира се, това е самозаблуда. Поради природата на собствената си нерешителност, аз не зная дали е добре или зле. Ако приеме ще е страхотно, а след това ще живея с раздвоението, а впоследствие – самотата. Ако ми откаже ще реша, че е станало ОК, нали другия е тук. Или не е тук, но е в мен. И наистина е там.

Всеки човек, който познавам има място в мен. Някои са заграбили много, други са били забравени. А има едни, които напомнят за себе си само понякога. Когато имам нужда от тях. Когато те имат нужда от мен. Когато просто няма никой друг.

Is there anybody out there?

Четох преди време онази теория за мозъчните пътища. Според нея, когато човек попада в еднотипни ситуации, емоциите му закърняват и успява всяка нова да конвертира до познатите стари. Когато имаме положителна личност, това е прекрасно – и в лошо и добро, той винаги намира спасителната гънка, за да бъде щастлив. За другото е ясно.

Познавате ли такива?

Аз – да. Повечето ми познати и приятели са успели да попаднат в емоционалните канали и живеят в тях. Аз също го мога. Даже съм доста добър в това, когато трябва да го проявя като още една защита. Хората трудно се променят – особено, когато са пораснали и живота ги е научил как да бъдат твърди и безжалостни. Точно тук и аз съм добър. Даже прекалено.

Странно е как започвайки, деня ни дава надеждата, която нощта ни е отнела. Банално и плоско е, но често работи. Дано този път ме пощади, защото аз няма да го направя за него, Денят.

От много време мисля за свободата, която помага. Отскоро мисля и за свободата, която ограничава.

Ако можеш да постигнеш нещо по един начин, защо би го отхвърлил заради точно тази свобода?

Преди време,често спорих за това. Спорих със свободните хора; спорих с обременените.

В края на краищата открих, че погледа от моята камбанария не съвпада с този на останалите.

Или познавам твърде крайно настроени елементи, или аз самия съм екстремист.

В посока, която не е очевидна.

Подозирам, че просто не е модерна.

Засега.

Вчера попаднах случайно на непривично място – спирката на трамваите пред ЖП гарата. Имаше много хора и се чуваше обичайната глъчка. Притъмняваше и сензорите включиха светлините. Тогава се случи чудото – примигващите стъклени цилиндри сякаш хипнотизираха тълпата; всички замлъкнаха и за секунди се отдадоха на Усещането.

Беше красиво…

Отново е никое време, а аз съм още на работа.
Проблем.
Довечера Tortilla Flatt ще са в Swingin-а. А на мен ми е мрачно.
Проблем.
Станаха два. Критична маса. Може би ако си побъбря с една Загорка за из път ще ми дойде музата. Току виж и Перцовочката в къщи съм уважил. Двете люти чушлета закачливо се подаваха от зарязаната чаша още сутринта, когато тръгвах към конференцията по роботика. Реших, че щеше да стане твърде забавно и вежливо им отказах. Сега обаче няма да им се размине.

Отдавна, много отдавна автора на този блог се канеше да го започне. За по-лесно, той първо го инсталира, поигра си и го остави в забрава. В същото време, всичко, което си беше наумил да запише го разказваше на хората около него. От това на тях не им стана по-леко. За сметка на него самия.

И тъй като автора, това съм аз, може би ще е по-добре да се захвана с идеята си – да запиша всичко неосъзнато около и в мен. Защото, когато нещата са ясни, те стават история.