Обикновено се има впредвид онази възраст, за жените, когато не могат да имат деца. Тя е свързана с психологически промени, които трудно могат да бъдат незабелязани от околните.

При мъжете нещата стоят малко по-встрани. Критическата възраст е времето, когато разбираш, че мечтите ти са нещо обикновено, че няма какво повече да бъдеш, дори и в най-високия летеж на бъдещото си обозримо развитие.

Вероятно има изследвания по съпроса, но се въздържам да ги чета.

Просто имам едно наблюдение по въпроса.

Критическата възраст при мъжете ПАДА.

С риска да открия топлата вода (което, само по себе си не е загубена работа) твърдя това, наблюдавайки моите приятели и мен самия. Това е малко тъжно, но пък си има и плюсове. Навява стабилност. Нежелание да грешиш.

На мен често ми се случва да греша. В повечето случаи го правя с ясното съзнание, че не съм прав, но трябва да постъпя така, заради…ъм… вътрешното усещане за истина и свобода.

Сега се замислям, че всъщност може би съм попаднал в същата фаза.

Интересно, къде ще свърши работата. Имам предвид, ясно е, че в гробищата, въпроса е кога (за мен) и защо (за тези, които се интересуват от подобни забави)?

Петъка ми възложиха една рутинна, но необичайна за компанията ми задача – да инсталирам вътрешен форум. “Но от тези, с тредовете. Знаеш ли какво е ‘thread’?”

Хм, при нас е весело, както се пееше в един популярен шлагер.

От доста време се боря за такава комуникация – все пак имаме 3 сгради в София и още 27 клона из България. Друг е въпроса, че исках висшето ръководство да  узрее за една такава стъпка – нека първо решат какво искат да споделят, а тогава да им връчим мегафона.

Все пак, веднага ми дойде да бухна Joomla и да натреса към нея колкото допълнения ми дойдат на идея. Сега обаче, си мисля за едно просто уики с форум.

Въпроса е по-скоро идеологически и философски. От една страна CMS ще свърши работа, ако си имаме едно проактивно ръководство, което в целта си да натрупа повече средства за акционерите (това е правилната посока) тупа по рамото тружениците и ги напъстства в живота (one of us технология). Апропо, имаме си и “Фирмени комуникации”, та те може да родят нещо интересно. Дано не е след 9 месеца, че при стъпкване на главата може и да пометнат.

Другия вариант е да връчим силата на хората. Web 2.0 и подобни – уики + форум + фото галерия (да, ходим на паметни team buildings) и като за организация като нашата – анонимен достъп за редактиране.  Това ще работи, когато няма да има кой да се занимава с хората и те ще се самозадоволяват. Може би грубо, но поне няма да е публично, от това най-боли, чувал съм.

Странно, но отново ме е хванала руската вълна. В такива моменти ми се иска да съм бил малко по-съсредоточен в часовете по руски.

Преди време ми попадна групата “Бригада С” – оказаха се доста приятни. Стила е повече джаз, по-малко рок; като цяло, мелодични и изразителни.

Току-що умувах върху създаването на категория “Алкохол” в блога. Накрая реших, че ще е твърде “пристрастено” да я има – записите за нея винаги могат да попаднат в “Технологии”, почти по същата логика.

Пишейки за алкохола, бих поменал, че в хищните си ръчички държа освен клавиатурата и бутилка тъмна Хавана клуб.

Явно на хората в Куба им се налага да пийват, за да понасят купона, който им се предлага.

CopyCat!

Допреди няколко часа пих бира с няколко приятели по ония начин, след работа. Това предразполага към мрънкане и спомени от младостта, когато… хм… тази девойка такова… онази девойка иначе… и други подобни от сорта. Повечето истории са поукрасени от времето, ситуациите и избирателните спомени на потърпевшите.

Аз, разбира се, споделих своите. Спомените ми се оказаха почти толкова луди, колкото и на останалите. Въпреки убеждението ми, че наистина като младеж залягах над учебниците и генерирах спокойствие и леко чувство на неудовлетворение около себе си.

Припомних си, за кой ли път, че въпреки странната разкрачена ситуация, в която се намирам, живота е хубав и червен.

Или червив.

За един програмист винаги съществува проблема да именува създанието си. С времето това става все по-лесно, стига програмиста да загуби навиците си. Тогава първо измисляш заглавието, продаваш го, а след това започваш да го създаваш. Обикновено, нещата приключват с измислянето на алгоритъма, системата или оптимизацията на двете заедно или поотделно. Тогава вече работата става безинтересна и ако нямаш на кой да я захвърлиш, пиши я бегала.

Ако все пак си напреднал, чети надолу.

Хм, упорито си ти…

Тук няма универсална истина, дори и добър съвет.

Опитай пак!

Слушам Zrock по жицата, DailyNoiseClub ми пожелаха здраве. Много хубаво от тяхна страна, но просто не зная как може да стане. Въобще на никой не може да му се случи в днешно време. Нали знаете как е – секс, наркотици, rock’n’roll и други подобни.

Освен да отвориш поредната бира друго не остава.

P.s. Поредния “алкохолен” запис в блога. Пънко нема зайде!

Хората около мен са уморени. Аз самия също.

Изглежда липсват енергийните източници, които ни помагат да продължим напред. По-скоро правим го, но не с онзи плам – да изследваме новото и непознатото. Просто живота си върви.

Ако някой ми беше казал, че кризата на средната възраст ще ме хване на 26, щях да му отговоря, че явно ще живея до 52. Разбира се, това е максимума.

Вдянал най-после за какво става въпрос, наливам си чаша уиски и поглеждам умно в стената. Бамбуковият стол проскърцва леко под възтежалото ми туловище. Пурата е на ръка разстояние. И все пак нещо липсва. Книга? Куче?

… хммм, я даааа връййй сичкуту на там, загдето е тръгналу…

I thought you’d be out of my mind
And I’d finally found a way to learn to live without you
I thought it was just a matter of time
Till I had a hundred reasons not to think about you

But it’s just not so,
After all this time, I still can’t let go

I still got your face
Painted on my heart
Scrawled upon my soul
Etched upon my memory, baby

And I’ve got your kiss
Still burning on my lips
Your touch in my fingertips
This love so deep inside of me, baby

I’ve still got your face
Painted on my heart… yea, painted on my,

I’ve tried everything that I can
To get my heart to forget you
But it just can’t seem to

I guess it’s just no use
In every part of me
Is a little a part of you

And I’ve still got your face
Painted on my heart
Scrawled upon my soul
Etched upon my memory, baby

I’ve got your kiss
Still burning on my lips
Your touch in my fingertips
This love so deep inside of me, baby

I’ve still got your face,
Painted on my heart,
Painted on my heart,
Painted on my, yea, yea yea… yea…

Something in your eyes keeps haunting me
I’m trying to escape you
And I know there ain’t no way to
To chase you from my mind…

I’ve still got your face
Painted on my heart
Scrawled upon my soul
Etched upon my memory baby

I’ve got your kiss
Still burning on my lips
Your touch in my fingertips
This love so deep inside of me, baby

I’ve still got your face
Painted on my heaaaart…

Painted on my heart…
Paiiiinted on my heaaaart…

Painted, pai…, painted on my heart…
haaa, haaa, haaaooaaaoaaa…

През последния месец ни залива вълна от лоши новини, известяващи за смъртта на един или друг. Хората постоянно умират. Някой ден ще се случи и на мен самия. Затова и не ми се иска да правя разлика.

Животът продължава. Тези които ни помагат, успокояват и мислят за нас не могат да са винаги наблизо. Дори и да го искат.

Днес времето се приплъзна ловко между пръстите ми. Отскоро ми се случва това все по-често. Мисля си, че трябва да направя нещо по въпроса.

Разглеждайки някакъв каталог миналата седмица се прехласнах по едни агресивно червени завивки със симпатични влюбени овци на тях. Когато ги видях и в магазина решението беше взето – радостен ги замъкнах у нас. Разбира се, поради вродения ми мързел и способност да приоритизирам задачите, цяла седмица комплекта си стоя сбутан до леглото. Преди малко приключих с операцията по подмяната и мога да кажа, че резултата е божествен.

За да бъде пълно удоволствието може би ще почета. Или направо ще се отдам на лежерно забвение…

Колко много време ни трябва, за да открием другия!

Понякога отнема години, само за да го забележим – там някъде, около нас.

И когато се случи, не успявам да направя крачката. Сигурно някъде вътре в себе си съм сигурен, че е грешна. Но тогава, когато усетя, че го има, аз го правя. Създавам възможност да се случи. Поне така си мисля.

Разбира се, това е самозаблуда. Поради природата на собствената си нерешителност, аз не зная дали е добре или зле. Ако приеме ще е страхотно, а след това ще живея с раздвоението, а впоследствие – самотата. Ако ми откаже ще реша, че е станало ОК, нали другия е тук. Или не е тук, но е в мен. И наистина е там.

Всеки човек, който познавам има място в мен. Някои са заграбили много, други са били забравени. А има едни, които напомнят за себе си само понякога. Когато имам нужда от тях. Когато те имат нужда от мен. Когато просто няма никой друг.

Is there anybody out there?

Четох преди време онази теория за мозъчните пътища. Според нея, когато човек попада в еднотипни ситуации, емоциите му закърняват и успява всяка нова да конвертира до познатите стари. Когато имаме положителна личност, това е прекрасно – и в лошо и добро, той винаги намира спасителната гънка, за да бъде щастлив. За другото е ясно.

Познавате ли такива?

Аз – да. Повечето ми познати и приятели са успели да попаднат в емоционалните канали и живеят в тях. Аз също го мога. Даже съм доста добър в това, когато трябва да го проявя като още една защита. Хората трудно се променят – особено, когато са пораснали и живота ги е научил как да бъдат твърди и безжалостни. Точно тук и аз съм добър. Даже прекалено.

Странно е как започвайки, деня ни дава надеждата, която нощта ни е отнела. Банално и плоско е, но често работи. Дано този път ме пощади, защото аз няма да го направя за него, Денят.

Хората го могат.

Да прощават.

Когато те нарани близкия, когато ти го нараниш.

В един момент, нещата някакси се изплъзват. Започваш да губиш причината, поради която го правиш. Било е за другия. Сега става заради мира. Заради спокойствието, крехкото спокойствие, което не искаме да нарушим.

Правейки крачка след крачка към него си мислиш за това, кое е правилно и кое – не. Как да насочиш разговора към неутрални теми, защото знаеш какво се е случило последния път.

Идва момента на грешката. Поредният. Казваш, това което мислиш, нещата, които не мислиш, облекчаваш се, че всичко е свършило, после разбираш, че не става така. Влечението остава. После спомена. После чувството. После близостта.

Сутринта е прекрасна. Чувстваш се на върха, въпреки всекидневието, което предстои. А вечерта е същата. Ако я има.

И все пак идва развръзката. Когато не я очакваш. Когато мислиш, че ще е все така.

Тогава идва празнотата. Оглеждаш се и не виждаш. Дишаш, а няма защо – правиш го просто така, по навик. А отвътре ти идва да … да не направиш нищо. Сломен си за живота. От себе си.

Остава да хапнеш нещо гадно, да пиеш алкохол и да си навиеш часовника.

За утре.

Когато деня е нов.

Но не и за теб.

От много време мисля за свободата, която помага. Отскоро мисля и за свободата, която ограничава.

Ако можеш да постигнеш нещо по един начин, защо би го отхвърлил заради точно тази свобода?

Преди време,често спорих за това. Спорих със свободните хора; спорих с обременените.

В края на краищата открих, че погледа от моята камбанария не съвпада с този на останалите.

Или познавам твърде крайно настроени елементи, или аз самия съм екстремист.

В посока, която не е очевидна.

Подозирам, че просто не е модерна.

Засега.

Вчера попаднах случайно на непривично място – спирката на трамваите пред ЖП гарата. Имаше много хора и се чуваше обичайната глъчка. Притъмняваше и сензорите включиха светлините. Тогава се случи чудото – примигващите стъклени цилиндри сякаш хипнотизираха тълпата; всички замлъкнаха и за секунди се отдадоха на Усещането.

Беше красиво…

Наскоро се случиха някои доста интересни неща с оръжията, които използвам на компютъра си. Първо, в момента upgrade-вам служебния лаптоп с прясната версия на Ubuntu – дистрибуцията, с която се залисвам в последно време.
Отгоре на всичко FireFox най-после стабилизираха 2.0, което, надявам се, ще подтикне творците на add-ons да си поогледат творенията и да синхронизират интерфейса им. Учудващо, но 3.0а1 също е доста стабилна и може да се използва за всекидневно сърфиране.
Не на последно място, бирата все още е хладна, а живота – хубав :)
Само избори да не се задаваха…

Години минаха, играта загрубя –
не струват чувствата и пукната пара.
Изгубил себе си в мъглата от апатия,
очакваш някой да те хване за ръка.

Търсиш ти новото лице,
търсиш ти някакво спасение.
Смел бъди, без съмнение,
силата е в теб.

Не се надявай на чудеса,
и не оплаквай своята съдба.
Недей да чакаш новото лице
от мрака да те изведе.

Години минаха, но ти си все така –
на разни норми и капризи пак слуга.
Защо, проятелю, живееш със надеждата,
че някой друг ще ти покаже светлина?

Търсиш ти новото лице,
търсиш ти някакво спасение.
Смел бъди, без съмнение,
силата е в теб.

Повечето ми приятели и познати като цяло са аполитични.
Винаги като наближат избори обаче тръгват приказките как някой “пипа” в софтуера, подменя гласове и какво ли още не. За по-голяма прозрачност ще публикувам някои от филмчетата за обучение на служителите, както и заснети регресивни тестове на системата в ЦИК. Зная, че това е недостатъчно и единствено отвореният код ще помогне да се успокоят духовете, но и това е едно добро начало.
Заредете се с flash-добавката + малко търпение и цъкнете тук.

Отново е никое време, а аз съм още на работа.
Проблем.
Довечера Tortilla Flatt ще са в Swingin-а. А на мен ми е мрачно.
Проблем.
Станаха два. Критична маса. Може би ако си побъбря с една Загорка за из път ще ми дойде музата. Току виж и Перцовочката в къщи съм уважил. Двете люти чушлета закачливо се подаваха от зарязаната чаша още сутринта, когато тръгвах към конференцията по роботика. Реших, че щеше да стане твърде забавно и вежливо им отказах. Сега обаче няма да им се размине.

Отдавна, много отдавна автора на този блог се канеше да го започне. За по-лесно, той първо го инсталира, поигра си и го остави в забрава. В същото време, всичко, което си беше наумил да запише го разказваше на хората около него. От това на тях не им стана по-леко. За сметка на него самия.

И тъй като автора, това съм аз, може би ще е по-добре да се захвана с идеята си – да запиша всичко неосъзнато около и в мен. Защото, когато нещата са ясни, те стават история.